Saturday, April 12, 2008
СВЕТЪТ КАТО ВОЛЯ И ПРЕДСТАВА
(1844)
Артур Шопенхауер
Извадки - Ембец
Издателство ‘Захари Стоянов”, софия, 2000
Светът като Представа
В безкрайното пространство безброй блестящи кълба, около които кръжат дузина по-малки, осветени от тях, горещи във вътрешността си и покрити с вкаменена, студена кора, а върху нея един слой плесен, съдздал живи и познаващи същества – това е емпиричната истина, реалното, светът. За едно мислещо същество обаче е твърде неприятно да се намира върху едно от тези безброй, носещи се свободно из пространството кълба, без да знае нито откъде идва, нито накъде отива и да бъде само едно от безброй подобни същества, които се блъскат, гонят се, измъчват се, неспирно и бързо възникват и изчезват в незнаещото нито начало нито край време. А няма и нищо устойчиво освен материята и повторението на едни и същи различни органични форми посредством известни, съществуващи от край време пътища и канали. Всичко, което емпиричната наука може да ни даде, е да ни посочи по-точните свойства и правила на тези процеси.
Сега вече съвременната филосфия, предимно в лицето на Бъркли и Кант откри, че всичко това е само феномен на мозъка и е обременено с толкова много големи и различни субективни условия, че предполагаемата абсолютна реалност на този феномен изчезва и дава пространство за съвсем друг реален порядък, който и лежи в основата на споменатия феномен, тоест отнася се към него както нещото само по себе си към чистото явление.
“Светът е моя представа” подобно на аксиомите на Евклид е закон, който всеки трябва да признае за истинен, щом го разбере, макар и да не е от такова естество, че всеки да може да го разбере щом го чуе.
...Това условие, с което съществуването на света е необратимо обременено, му слага въпреки цялата емпирична реалност печата на идеалност и с това на чисто явление. Ето защо, поне от една страна, той трябва да бъде признат за сроден със съня, дори да бъде отнесен към същия клас.
...Реализмът, привлекателен за простия разсъдък като дава вид, че съществува действително, изхожда именно от едно произволно предположение и представлява празна въздушна кула, като прескача и отрича изначалния факт, именно, че всичко което знаем, лежи в съзнанието, защото твърдението, че обективното битие на нещата е обусловено от нещо представящо си и че обективният свят съществува само като представа не е хипотеза, още по-малко категорично изказване или дори използван за диспут парадокс, а е несъмнена и проста истина, чието познание се усложнява от това, че е твърде проста и не всички са достатъчно разсъдливи, за да изхождат от първите елементи на съзнанието си за нещата. Никога не може да съществува едно абсолютно и само по себе си обективно битие; то дори е немислимо, защото винаги и по същество обективното съществува като такова в съзнанието на един субект, тоест е негова представа, следователно е обусловен от него и от формите на представата му, значи от форми, присъщи на субекта, не на обекта.
...Този субект съм именно аз самият, така, както е и всеки познаващ субект. Следователно в дадения случай моята личност би съществувала наистина,но отново като представа именно в моето собствено познание, защото тя се познава дори от мен самия само косвено, никога непосредствено, тъй като всичко представимо е само косвено. Именно като обект, заемащ пространството, изпълващ го и действащ, аз познавам тялото си само в нагледа на мозъка си, а този наглед се предава чрез сетивата. Въз основа на техните данни представящият нагледно разсъдък извършва функцията си – минава от действие към причина и по този начин, като окото вижда тялото или като ръцете го опипват, той конструира пространствена фигура, представяща се в пространството като мое тяло.
...Субективното и обективното не образуват континуум. Непосредствено съзнатото е ограничено чрез кожата или по-скоро чрез външните краища на изхождащите от церебралната система нерви. Извън тях се намира един свят, известен ни само чрез образите за него в нашия мозък.
...Ако именно, както допуска учението на Лок, външните неща се приемат за причина на сетивните усещания, тогава между усещането, в което се състои действието, и обективните свойства на предизвикващата ги причина не може да има прилика, тъй като усещането като органична функция е определено преди всичко от много изкусното и сложно устройство на нашите сетивни оръдия и поради това то се възбужда само от външна причина, но после се осъществява напълно съобразно собствените си закони, следователно е съвсем субективно.
...Материализмът е философията на забравящия сам себе си в своите размишления субект. Затова и на твърдението, че аз съм само модификация на материята, трябва да се противопостави другото, именно, че всяка материя съществува само в моята представа.
...Един мислещ субект има понятия за своя обект, един сетивно възприемащ има обекти със съответстваща на неговата организация качества. Отнемем ли сега от субекта всички по-близки определения и форми на неговото познание, ще изчезнат и в обекта всички свойства и няма да остане нищо друго освен материя без форма и качества... Макар и материализмът да смята, че не постулира нищо друго освен тази материя, например атомите, все пак той прибавя несъзнателно не само субекта, но и пространството, времето и причинността, почиващи върху особени определения на субекта.
...Основна грешка на всички системи е неразбирането на истината, че интелектът и материята са корелати, тоест, че едното съществува само за другото, че и двете съществуват и изчезват заедно и едното е само отражение на другото, дори че те всъщност са едно и също, разгледано от две противоположни страни, като едното, което тук антиципирам, е проявата на волята или на нещото само по себе си, още че и двете са вторични, поради което в нито едно от двете не може да се търси произходът на света.
...Без приложение на закона за причинността не би могло да се стигне никога до нагледа за един обективен свят, защото този наглед, както често съм обяснявал, е в същността си интелектуален, а не сетивен. Сетивата дават само усещането, което съвсем не е още наглед. Лок отдели участието на сетивното усещане в нагледа под наименованието “вторични качества”, каквито с право отрича на нещата сами по себе си. Кант обаче, продължавайки метода на Лок, ги обособи и освен това отрече на нещата сами по себе си онова, което спада към преработката на този материал (на сетивното усещане) чрез мозъка и така се оказа, че тук се отнася всичко, оставено от Лок на нещата сами по себе си като “първични качества”, именно протяжност, форма, плътност, и т.н. Така при Кант нещото само по себе си става съвършенно неизвестно = х. При Лок нещото само по себе си няма цвят, звук, миризма, вкус, то не е нито топло, нито студено, но има протяжност, форма, непроницаемост, покой и движение, мярка, число. При Кант напротив то е изгубило и всичките тези свойства, защото те са възможни само посредством времето, пространството и причинността, а те възникват от нашия интелект (мозък) също така, както цветовете, тоновете, миризмите и т.н.
...Ако нервите на сетивните органи придават на явяващите се обекти цвят, звук, вкус, мирис, температуа и т.н., мозъкът от своя страна им придава протяжност, форма, непроницаемост, подвижност и т.н., накратко всичко, което е достъпно за представата едва посредством времето, пространството и причинността.
...Затова “извън нас”, където под въздействието на зрителното усещане преместваме предметите, се намира вътре в главите ни; там е неговата сцена.
...Сетивата са само разклонения на мозъка, чрез които той получава материал отвън (под формата на усещане), който преработва в нагледна представа.
...В никакъв случай не правим разлика между действителния, непосредствен акт на волята и действието на тялото и не откриваме никаква причинна връзка между тях. Обратното, двете са едно и неделимо. Те са едно и също, възприето по двоен начин.
...Незасегнати от веригата на причинността, безкрайна както напред, така и назад, в природата остават само две същности: материята и природните сили....Едното от тях (материята) е това, в което възникват състоянията и техните изменения, другото (природните сили) – онова, благодарение на което те могат въобще да възникват.
Светът като Воля
Под обективизация разбирам явлението в реалния физически свят. Но самият този свят, както изложих подробно в първата книга и допълненията към нея, е изцяло обусловен от познаващия субект, тоест от интелекта, следователно е немислим като такъв извън нашето познание, тъй-като той е преди всичко нагледна представа и като такава е феномен на мозъка. След отстраняването на тази представа би останало само нещото само по себе си, а то е именно волята.
...Затова, както се казва по-горе, движението на собствените ни мускули, ако изхождаме от волята, ни се струва някакво чудо, тъй като , наистина, от външния мотив до движението на мускула се е проточила една стегната причинна верига, но самата воля не е включена като брънка в нея, а като метафизически субстрат за възможността да се задвижи мускулът посредством мозъка и нерва лежи и в основата на настоящото действие на мускула. Ето защо в същността си то не е въздействие на волята, а нейно явление.
...Следователно такъв интелект трябва чрез своите функции да обедини всички впечатления заедно със съответната им преработка в една точка, било само в нагледи, било в понятия. Тази точка става сякаш фокус на всички негови лъчи, за да възникне в съзанието му онова единство, което е теоретичното Аз...
...Още по-неподходящ е начинът за изразяване на т.нар. пантетеисти, чиято цяла философия се състои главно в това да назовават вътрешната, непозната им същност на света “бог”, с което смятат че са постигнали много. Според тях светът представлява Теофания. Но нека разгледаме веднъж света на тези същества, изпитващи постоянно някаква нужда. Те просъществуват известно време само благодарение на факта, че се изяждат един друг, прекарват живота си в страх и беди и често са подложени на ужасни мъчения, докато накрая се хвърлят в обятията на смъртта. ...Ще трябва дори да признаем, че за да се съгласи да се превърне в един такъв свят, Бог сигурно е бил измъчван от дявола.
...В животинската природа е съвсем очевидно, че волята за живот е основният тон на нейната същност, нейното неизменно и безусловно свойство. Нека само проследим този универсален порив към живот, безкрайната готовност, лекотата и пищност, с които волята за живот в милиони форми, навсякъде и всеки миг, се стреми неукротимо към съществуване посредством оплождане и зародиши, а там, където те липсват и чрез generatio aequivoca, използвайки всяка възможност и сграбчвайки жадно всяко жизнеспособно вещество. А след това нека хвърлим поглед върху ужасната и паника и неудържимото вълнение, когато е принудена да изчезне от битието на едно от своите явления, още повече, ако това става при ясно съзнание.
...Би могло да се помисли, че става дума за нещо съвсем друго, не за няколко години по-малко от едно празно, тъпо, отровено от всякакви видове мъки и вечно изправено пред неизвестното съществуване, а по-скоро че е от бог знае какво значение дали човек ще стигне няколко години по-рано там, където след едно ефимерно съществуване ще прекара още билиони години.
...За природата, напротив, индивидът има само косвена стойност, именно доколкото е средството за запазване на рода. Именно затова същетвуването му и е безразлично, дори самата тя го води към гибел, щом той престава да е годен за поставената цел. Следователно става ясно защо съществува индивидът, но за какво съществува самият род? Това е въпрос, на който само обективно разглеждане на природата не може да даде отговор. Наблюдавайки я, се опитваме напразно да открием някаква цел в неуморната и дейност, в стремителния порив към съществуване, в боязливата загриженост за запазването на родовете. Силите и времето на индивидите се изразходват в усилията им за изхранването на самите себе си и на своите малки и едва стигат, а понякога и не стигат. А ако от време на време остава някакъв излишък от сила и благодарение на това и на доволство – у единия разумен род дори и от познание – това е крайно незначително, за да може да се смята за цел на цялата дейност на природата.
...За да познаем като нещо изначално и безусловно изложения по-горе за характеризиране на субективното или на волята необичайно силен стремеж на всички животни и хора към запазване и възможно най-дълго продължаване на живота, е необходимо още да разберем, че този стремеж не е в никакъв случай резултат от обективното познание за стойността на живота, а е независим от всяко познание, или с други думи, съществата се теглят не отпред, а се бутат отзад.
...ако си представим как също подобно на живота на насекомите и животът на птиците в голямата си част преминава в далечни и трудни пътешествия и в строене на гнезда и мъкнене на храна за потомството, което на следната година трябва само да играе същата роля, как всичко работи вечно само за бъдещето, което по-късно банкрутира – след всичко това ние не може да не се огледаме и потърсим наградата за цялото това изкуство и усилие, целта, която животните имат пред очи и която неуморно преследват, накратко, да запитаме: какво се получава от всичко това? Какво се постига с животинското съществуване, което изисква необозрими приготовления? А като отговор може да се посочи само задоволяването на глада и инстинкта за съвокупление, както и известно мигновено удоволствие, падащо се от време на време на всеки животински индивид в промеждутъка между безкрайните му нужди и напрежения.
...Да вземем например къртицата, тази науморима труженичка. Да копае усилено с лопатообразните си лапи – това е заниманието на целия и живот; обкръжена е от вечна нощ, а очите и в ембрионално състояние са и дадени само за да бяга от светлината. Единствено тя е истинското animal nocturnum, не котките, кукумявките и прилепите, които виждат нощем. Но какво постига тя през целия си изпълнен с труд и безрадостен живот? Храна и оплождане, тоест само средствата за продължаване на същия тъжен път, който ще поеме новият индивид. Такива примери показват, че между усилията и мъките на живота и полученото и спечеленото от него няма съответствие.
...Многообразието на усторйството им, изкусността на средствата с които всяко животно е приспособено към средата и плячката си, контрастират ясно с липсата на някаква приемлива крайна цел; вместо нея се получава само мигновено удоволствие, бегло, обусловено от лишения наслаждение, много и продължителни страдания, постоянна борба, bellum ominum (война с всички), всеки е ловец и всеки е плячка, блъсканица, лишения, нужда и страх, викове и ревове – и това продължава in secula seculorum (во веки веков), или докато някой ден се спука кората на планетата.
...Ако прибавим сега и наблюденията си на човешкия род, нещата стават по-сложни и придобиват известен сериозен оттенък, но основният характер остава непроменен. И тук животът съвсем не се представя като подарък, даден ни за наслада, а като задача, като урок, който трябва да се изпълнява и така, както в голямото, така и в малкото, откриваме всеобщи лишения, неуморни усилия, постоянно суетене, безкрайна борба, принудително изтръгната деятелност, свързана с изключително напрежение на всички духовни и физически сили.
...По време на мир и индустрията, и търговията работят, изобретенията вършат чудеса, кораби плават по моретата, извозват се лакомства от целия свят, вълни поглъщат хиляди хора. Всичко е в ожливление, едни размишляват, други действат, бъркотията е неописуема. Но крайната цел, коя е тя? Да се запазят за кратко време ефимерните и измъчени индивиди, в най-добрия случай да просъществуват в условия на поносима нужда и сравнително без страдания, и да се продължи родът и неговата деятелност. При това явно несъответствие между усилията и наградата волята за живот, обективно погледната, ни изглежда безумие, а субективно – илюзия. Поддало се на тази илюзия, напрягайки всичките си сили, всичко живо се стреми към нещо, което няма стойност. Но погледнато по-отблизо, и тук ще открием, че волята за живот е по-скоро един сляп порив, един напълно неоснователен, немотивиран инстинкт.
...Ето защо някоя жалка фигура, обезобразена и изкривена от старостта, от лишения и болести, се обръща към нас, молейки от все сърце за помощ, за продължение на съществуването си, чиито край би трябвало да и изглежда желателен, ако обективната преценка тук бе определяща. Вместо това сляпата воля се появява като инстинкт за живот, като жизнерадост и жизненост, тя е същата, която кара растението да расте. Тази жизнена енергия може да се сравни с въже, опънато над кукления тятър на човечеството.
...И наистина страхът от смъртта е независим от каквото и да е знание, защото и животното се страхува от нея, макар и да не я познава. Всичко родено идва с този страх на света и той а приори е само обратната страна на волята за живот, която сме всички ние. Ето защо у всяко животно са вродени грижата за запазването му, както и страхът от унищожение. ...Защо бяга животното, защо трепери и се мъчи да се скрие? Защото е воля за живот и като такова е обречено на смърт и иска да спечели време.
...И действително, не познаващата част на нашето Аз се плаши от смъртта, а единствено от сляпата воля изхожда fuga mortis (бягство от смъртта), измъчваща всичко живо.
…Волята за живот се изявява в безкрайното настояще, което затова не остарява,а остава вечно младо. За нея смъртта е онова, което за индивида е съня, а за окото – мигането, по чието отсъствие разпознавали индийските богове, коато се появявали в човешки образ.
…Да си представим сега тази смяна на смъртта и раждането в безкрайно бързи вибации и ще получим устойчивата обективация на волята, неизменните идеи на съществата, стоящи твърдо като дъга над водопад. Това е безсмъртието във времето. Благодарение на него въпреки хилядолетията смърт и разлагане нищо не се е изгубило, нито един атом от материята, а още по-малко нещо от вътрешната същност, представяща се като природа.
…А че съществената за нашия интелект форма води до такава измама се обяснява и оправдава от това, че интелектът е излязъл от ръцете на природата съвсем не за да възприема същността на нещата, а само на мотивите, следователно за да служи на една индивидуална и временна проява на волята.
…Нашата познавателна способност е насочена напълно навън, тъй като тя е възникнала като продукт на една мозъчна функция, служеща само на целта на самосъхранението, тоест на търсенето на храна и улова на плячка.
…Волята, съставляваща нашата същност сама по себе си, е по природа проста. Тя само иска и не познава. Субектът на познанието, напротив, е вторично явление, произхождащо от обективизацията на волята. Той е точката на единение на чувствителността на нервната система, все едно фокусът, в който се събират лъчите на дейноста на всички части на мозъка. Ето защо с мозъка загива и субектът на познанието.
…Унищожавайки тази личност, смъртта му показва, че греши, така че същността на човека, която е неговата воля, ще живее отсега нататък само в други индивиди, докато интелектът му, принадлежащ само на явлението, тоест на света като представа, и бидейки само форма на външния свят, продължава да съществува само в представата, тоест в обективното съществуване на нещата като такова, тоест също само в битието на досегашния външен свят. Така цялото му Аз отсега нататък живее само в това, което до този момент е разглеждал като Не-аз, защото разликата между външното и вътрешното изчезва.
(1844)
Артур Шопенхауер
Извадки - Ембец
Издателство ‘Захари Стоянов”, софия, 2000
Светът като Представа
В безкрайното пространство безброй блестящи кълба, около които кръжат дузина по-малки, осветени от тях, горещи във вътрешността си и покрити с вкаменена, студена кора, а върху нея един слой плесен, съдздал живи и познаващи същества – това е емпиричната истина, реалното, светът. За едно мислещо същество обаче е твърде неприятно да се намира върху едно от тези безброй, носещи се свободно из пространството кълба, без да знае нито откъде идва, нито накъде отива и да бъде само едно от безброй подобни същества, които се блъскат, гонят се, измъчват се, неспирно и бързо възникват и изчезват в незнаещото нито начало нито край време. А няма и нищо устойчиво освен материята и повторението на едни и същи различни органични форми посредством известни, съществуващи от край време пътища и канали. Всичко, което емпиричната наука може да ни даде, е да ни посочи по-точните свойства и правила на тези процеси.
Сега вече съвременната филосфия, предимно в лицето на Бъркли и Кант откри, че всичко това е само феномен на мозъка и е обременено с толкова много големи и различни субективни условия, че предполагаемата абсолютна реалност на този феномен изчезва и дава пространство за съвсем друг реален порядък, който и лежи в основата на споменатия феномен, тоест отнася се към него както нещото само по себе си към чистото явление.
“Светът е моя представа” подобно на аксиомите на Евклид е закон, който всеки трябва да признае за истинен, щом го разбере, макар и да не е от такова естество, че всеки да може да го разбере щом го чуе.
...Това условие, с което съществуването на света е необратимо обременено, му слага въпреки цялата емпирична реалност печата на идеалност и с това на чисто явление. Ето защо, поне от една страна, той трябва да бъде признат за сроден със съня, дори да бъде отнесен към същия клас.
...Реализмът, привлекателен за простия разсъдък като дава вид, че съществува действително, изхожда именно от едно произволно предположение и представлява празна въздушна кула, като прескача и отрича изначалния факт, именно, че всичко което знаем, лежи в съзнанието, защото твърдението, че обективното битие на нещата е обусловено от нещо представящо си и че обективният свят съществува само като представа не е хипотеза, още по-малко категорично изказване или дори използван за диспут парадокс, а е несъмнена и проста истина, чието познание се усложнява от това, че е твърде проста и не всички са достатъчно разсъдливи, за да изхождат от първите елементи на съзнанието си за нещата. Никога не може да съществува едно абсолютно и само по себе си обективно битие; то дори е немислимо, защото винаги и по същество обективното съществува като такова в съзнанието на един субект, тоест е негова представа, следователно е обусловен от него и от формите на представата му, значи от форми, присъщи на субекта, не на обекта.
...Този субект съм именно аз самият, така, както е и всеки познаващ субект. Следователно в дадения случай моята личност би съществувала наистина,но отново като представа именно в моето собствено познание, защото тя се познава дори от мен самия само косвено, никога непосредствено, тъй като всичко представимо е само косвено. Именно като обект, заемащ пространството, изпълващ го и действащ, аз познавам тялото си само в нагледа на мозъка си, а този наглед се предава чрез сетивата. Въз основа на техните данни представящият нагледно разсъдък извършва функцията си – минава от действие към причина и по този начин, като окото вижда тялото или като ръцете го опипват, той конструира пространствена фигура, представяща се в пространството като мое тяло.
...Субективното и обективното не образуват континуум. Непосредствено съзнатото е ограничено чрез кожата или по-скоро чрез външните краища на изхождащите от церебралната система нерви. Извън тях се намира един свят, известен ни само чрез образите за него в нашия мозък.
...Ако именно, както допуска учението на Лок, външните неща се приемат за причина на сетивните усещания, тогава между усещането, в което се състои действието, и обективните свойства на предизвикващата ги причина не може да има прилика, тъй като усещането като органична функция е определено преди всичко от много изкусното и сложно устройство на нашите сетивни оръдия и поради това то се възбужда само от външна причина, но после се осъществява напълно съобразно собствените си закони, следователно е съвсем субективно.
...Материализмът е философията на забравящия сам себе си в своите размишления субект. Затова и на твърдението, че аз съм само модификация на материята, трябва да се противопостави другото, именно, че всяка материя съществува само в моята представа.
...Един мислещ субект има понятия за своя обект, един сетивно възприемащ има обекти със съответстваща на неговата организация качества. Отнемем ли сега от субекта всички по-близки определения и форми на неговото познание, ще изчезнат и в обекта всички свойства и няма да остане нищо друго освен материя без форма и качества... Макар и материализмът да смята, че не постулира нищо друго освен тази материя, например атомите, все пак той прибавя несъзнателно не само субекта, но и пространството, времето и причинността, почиващи върху особени определения на субекта.
...Основна грешка на всички системи е неразбирането на истината, че интелектът и материята са корелати, тоест, че едното съществува само за другото, че и двете съществуват и изчезват заедно и едното е само отражение на другото, дори че те всъщност са едно и също, разгледано от две противоположни страни, като едното, което тук антиципирам, е проявата на волята или на нещото само по себе си, още че и двете са вторични, поради което в нито едно от двете не може да се търси произходът на света.
...Без приложение на закона за причинността не би могло да се стигне никога до нагледа за един обективен свят, защото този наглед, както често съм обяснявал, е в същността си интелектуален, а не сетивен. Сетивата дават само усещането, което съвсем не е още наглед. Лок отдели участието на сетивното усещане в нагледа под наименованието “вторични качества”, каквито с право отрича на нещата сами по себе си. Кант обаче, продължавайки метода на Лок, ги обособи и освен това отрече на нещата сами по себе си онова, което спада към преработката на този материал (на сетивното усещане) чрез мозъка и така се оказа, че тук се отнася всичко, оставено от Лок на нещата сами по себе си като “първични качества”, именно протяжност, форма, плътност, и т.н. Така при Кант нещото само по себе си става съвършенно неизвестно = х. При Лок нещото само по себе си няма цвят, звук, миризма, вкус, то не е нито топло, нито студено, но има протяжност, форма, непроницаемост, покой и движение, мярка, число. При Кант напротив то е изгубило и всичките тези свойства, защото те са възможни само посредством времето, пространството и причинността, а те възникват от нашия интелект (мозък) също така, както цветовете, тоновете, миризмите и т.н.
...Ако нервите на сетивните органи придават на явяващите се обекти цвят, звук, вкус, мирис, температуа и т.н., мозъкът от своя страна им придава протяжност, форма, непроницаемост, подвижност и т.н., накратко всичко, което е достъпно за представата едва посредством времето, пространството и причинността.
...Затова “извън нас”, където под въздействието на зрителното усещане преместваме предметите, се намира вътре в главите ни; там е неговата сцена.
...Сетивата са само разклонения на мозъка, чрез които той получава материал отвън (под формата на усещане), който преработва в нагледна представа.
...В никакъв случай не правим разлика между действителния, непосредствен акт на волята и действието на тялото и не откриваме никаква причинна връзка между тях. Обратното, двете са едно и неделимо. Те са едно и също, възприето по двоен начин.
...Незасегнати от веригата на причинността, безкрайна както напред, така и назад, в природата остават само две същности: материята и природните сили....Едното от тях (материята) е това, в което възникват състоянията и техните изменения, другото (природните сили) – онова, благодарение на което те могат въобще да възникват.
Светът като Воля
Под обективизация разбирам явлението в реалния физически свят. Но самият този свят, както изложих подробно в първата книга и допълненията към нея, е изцяло обусловен от познаващия субект, тоест от интелекта, следователно е немислим като такъв извън нашето познание, тъй-като той е преди всичко нагледна представа и като такава е феномен на мозъка. След отстраняването на тази представа би останало само нещото само по себе си, а то е именно волята.
...Затова, както се казва по-горе, движението на собствените ни мускули, ако изхождаме от волята, ни се струва някакво чудо, тъй като , наистина, от външния мотив до движението на мускула се е проточила една стегната причинна верига, но самата воля не е включена като брънка в нея, а като метафизически субстрат за възможността да се задвижи мускулът посредством мозъка и нерва лежи и в основата на настоящото действие на мускула. Ето защо в същността си то не е въздействие на волята, а нейно явление.
...Следователно такъв интелект трябва чрез своите функции да обедини всички впечатления заедно със съответната им преработка в една точка, било само в нагледи, било в понятия. Тази точка става сякаш фокус на всички негови лъчи, за да възникне в съзанието му онова единство, което е теоретичното Аз...
...Още по-неподходящ е начинът за изразяване на т.нар. пантетеисти, чиято цяла философия се състои главно в това да назовават вътрешната, непозната им същност на света “бог”, с което смятат че са постигнали много. Според тях светът представлява Теофания. Но нека разгледаме веднъж света на тези същества, изпитващи постоянно някаква нужда. Те просъществуват известно време само благодарение на факта, че се изяждат един друг, прекарват живота си в страх и беди и често са подложени на ужасни мъчения, докато накрая се хвърлят в обятията на смъртта. ...Ще трябва дори да признаем, че за да се съгласи да се превърне в един такъв свят, Бог сигурно е бил измъчван от дявола.
...В животинската природа е съвсем очевидно, че волята за живот е основният тон на нейната същност, нейното неизменно и безусловно свойство. Нека само проследим този универсален порив към живот, безкрайната готовност, лекотата и пищност, с които волята за живот в милиони форми, навсякъде и всеки миг, се стреми неукротимо към съществуване посредством оплождане и зародиши, а там, където те липсват и чрез generatio aequivoca, използвайки всяка възможност и сграбчвайки жадно всяко жизнеспособно вещество. А след това нека хвърлим поглед върху ужасната и паника и неудържимото вълнение, когато е принудена да изчезне от битието на едно от своите явления, още повече, ако това става при ясно съзнание.
...Би могло да се помисли, че става дума за нещо съвсем друго, не за няколко години по-малко от едно празно, тъпо, отровено от всякакви видове мъки и вечно изправено пред неизвестното съществуване, а по-скоро че е от бог знае какво значение дали човек ще стигне няколко години по-рано там, където след едно ефимерно съществуване ще прекара още билиони години.
...За природата, напротив, индивидът има само косвена стойност, именно доколкото е средството за запазване на рода. Именно затова същетвуването му и е безразлично, дори самата тя го води към гибел, щом той престава да е годен за поставената цел. Следователно става ясно защо съществува индивидът, но за какво съществува самият род? Това е въпрос, на който само обективно разглеждане на природата не може да даде отговор. Наблюдавайки я, се опитваме напразно да открием някаква цел в неуморната и дейност, в стремителния порив към съществуване, в боязливата загриженост за запазването на родовете. Силите и времето на индивидите се изразходват в усилията им за изхранването на самите себе си и на своите малки и едва стигат, а понякога и не стигат. А ако от време на време остава някакъв излишък от сила и благодарение на това и на доволство – у единия разумен род дори и от познание – това е крайно незначително, за да може да се смята за цел на цялата дейност на природата.
...За да познаем като нещо изначално и безусловно изложения по-горе за характеризиране на субективното или на волята необичайно силен стремеж на всички животни и хора към запазване и възможно най-дълго продължаване на живота, е необходимо още да разберем, че този стремеж не е в никакъв случай резултат от обективното познание за стойността на живота, а е независим от всяко познание, или с други думи, съществата се теглят не отпред, а се бутат отзад.
...ако си представим как също подобно на живота на насекомите и животът на птиците в голямата си част преминава в далечни и трудни пътешествия и в строене на гнезда и мъкнене на храна за потомството, което на следната година трябва само да играе същата роля, как всичко работи вечно само за бъдещето, което по-късно банкрутира – след всичко това ние не може да не се огледаме и потърсим наградата за цялото това изкуство и усилие, целта, която животните имат пред очи и която неуморно преследват, накратко, да запитаме: какво се получава от всичко това? Какво се постига с животинското съществуване, което изисква необозрими приготовления? А като отговор може да се посочи само задоволяването на глада и инстинкта за съвокупление, както и известно мигновено удоволствие, падащо се от време на време на всеки животински индивид в промеждутъка между безкрайните му нужди и напрежения.
...Да вземем например къртицата, тази науморима труженичка. Да копае усилено с лопатообразните си лапи – това е заниманието на целия и живот; обкръжена е от вечна нощ, а очите и в ембрионално състояние са и дадени само за да бяга от светлината. Единствено тя е истинското animal nocturnum, не котките, кукумявките и прилепите, които виждат нощем. Но какво постига тя през целия си изпълнен с труд и безрадостен живот? Храна и оплождане, тоест само средствата за продължаване на същия тъжен път, който ще поеме новият индивид. Такива примери показват, че между усилията и мъките на живота и полученото и спечеленото от него няма съответствие.
...Многообразието на усторйството им, изкусността на средствата с които всяко животно е приспособено към средата и плячката си, контрастират ясно с липсата на някаква приемлива крайна цел; вместо нея се получава само мигновено удоволствие, бегло, обусловено от лишения наслаждение, много и продължителни страдания, постоянна борба, bellum ominum (война с всички), всеки е ловец и всеки е плячка, блъсканица, лишения, нужда и страх, викове и ревове – и това продължава in secula seculorum (во веки веков), или докато някой ден се спука кората на планетата.
...Ако прибавим сега и наблюденията си на човешкия род, нещата стават по-сложни и придобиват известен сериозен оттенък, но основният характер остава непроменен. И тук животът съвсем не се представя като подарък, даден ни за наслада, а като задача, като урок, който трябва да се изпълнява и така, както в голямото, така и в малкото, откриваме всеобщи лишения, неуморни усилия, постоянно суетене, безкрайна борба, принудително изтръгната деятелност, свързана с изключително напрежение на всички духовни и физически сили.
...По време на мир и индустрията, и търговията работят, изобретенията вършат чудеса, кораби плават по моретата, извозват се лакомства от целия свят, вълни поглъщат хиляди хора. Всичко е в ожливление, едни размишляват, други действат, бъркотията е неописуема. Но крайната цел, коя е тя? Да се запазят за кратко време ефимерните и измъчени индивиди, в най-добрия случай да просъществуват в условия на поносима нужда и сравнително без страдания, и да се продължи родът и неговата деятелност. При това явно несъответствие между усилията и наградата волята за живот, обективно погледната, ни изглежда безумие, а субективно – илюзия. Поддало се на тази илюзия, напрягайки всичките си сили, всичко живо се стреми към нещо, което няма стойност. Но погледнато по-отблизо, и тук ще открием, че волята за живот е по-скоро един сляп порив, един напълно неоснователен, немотивиран инстинкт.
...Ето защо някоя жалка фигура, обезобразена и изкривена от старостта, от лишения и болести, се обръща към нас, молейки от все сърце за помощ, за продължение на съществуването си, чиито край би трябвало да и изглежда желателен, ако обективната преценка тук бе определяща. Вместо това сляпата воля се появява като инстинкт за живот, като жизнерадост и жизненост, тя е същата, която кара растението да расте. Тази жизнена енергия може да се сравни с въже, опънато над кукления тятър на човечеството.
...И наистина страхът от смъртта е независим от каквото и да е знание, защото и животното се страхува от нея, макар и да не я познава. Всичко родено идва с този страх на света и той а приори е само обратната страна на волята за живот, която сме всички ние. Ето защо у всяко животно са вродени грижата за запазването му, както и страхът от унищожение. ...Защо бяга животното, защо трепери и се мъчи да се скрие? Защото е воля за живот и като такова е обречено на смърт и иска да спечели време.
...И действително, не познаващата част на нашето Аз се плаши от смъртта, а единствено от сляпата воля изхожда fuga mortis (бягство от смъртта), измъчваща всичко живо.
…Волята за живот се изявява в безкрайното настояще, което затова не остарява,а остава вечно младо. За нея смъртта е онова, което за индивида е съня, а за окото – мигането, по чието отсъствие разпознавали индийските богове, коато се появявали в човешки образ.
…Да си представим сега тази смяна на смъртта и раждането в безкрайно бързи вибации и ще получим устойчивата обективация на волята, неизменните идеи на съществата, стоящи твърдо като дъга над водопад. Това е безсмъртието във времето. Благодарение на него въпреки хилядолетията смърт и разлагане нищо не се е изгубило, нито един атом от материята, а още по-малко нещо от вътрешната същност, представяща се като природа.
…А че съществената за нашия интелект форма води до такава измама се обяснява и оправдава от това, че интелектът е излязъл от ръцете на природата съвсем не за да възприема същността на нещата, а само на мотивите, следователно за да служи на една индивидуална и временна проява на волята.
…Нашата познавателна способност е насочена напълно навън, тъй като тя е възникнала като продукт на една мозъчна функция, служеща само на целта на самосъхранението, тоест на търсенето на храна и улова на плячка.
…Волята, съставляваща нашата същност сама по себе си, е по природа проста. Тя само иска и не познава. Субектът на познанието, напротив, е вторично явление, произхождащо от обективизацията на волята. Той е точката на единение на чувствителността на нервната система, все едно фокусът, в който се събират лъчите на дейноста на всички части на мозъка. Ето защо с мозъка загива и субектът на познанието.
…Унищожавайки тази личност, смъртта му показва, че греши, така че същността на човека, която е неговата воля, ще живее отсега нататък само в други индивиди, докато интелектът му, принадлежащ само на явлението, тоест на света като представа, и бидейки само форма на външния свят, продължава да съществува само в представата, тоест в обективното съществуване на нещата като такова, тоест също само в битието на досегашния външен свят. Така цялото му Аз отсега нататък живее само в това, което до този момент е разглеждал като Не-аз, защото разликата между външното и вътрешното изчезва.
Subscribe to:
Posts (Atom)